За дивото къмпингуване с равни дози обич и тъга
Ако има нещо, за което се усещам съвсем горда като родител, то това е, че демонстрирах на щерка си същинската независимост. Показах й морето. Показах й гората. Показах й небето. И всичко, обвързвано с тях.
Беше на две години, когато отхвърли да спи в палатката, тъй като искаше дивото ни къмпингуване да е още по-диво, напълно натурално – да спим под звездите. Така и направихме. Дадоха ни (защото по " тези " места хората си помагат) един огромен надуваем матрак и започнахме да спим навън, топло приютени в спалните си чували. Тогава тя непринудено сподели:
" Лека нощ, звездички! "
Това се трансформира в нашия вечерен обред – да пожелаваме лека нощ на Вселената. Сутрин ставахме, аз разравях жарта от снощния огън на плажа, тя ми помагаше да събера съчки и сварявах кафе за големите и яйца за всички деца. Някоя друга майка пък правеше макарони, трети им подаваше препечени филии със сирене и по този начин всички дружно започвахме деня си без напрежение и без детски плач.
Да, там имаше доста деца, само че те изненадващо (за външните лица е изненадващо, ние си знаехме) не правеха подиуми, не се сърдеха за маловажни неща, не мрънкаха да ги водим по магазини и атракциони, не се караха между тях и не си дърпаха играчките, тъй като на всички места витаеше чувството, че " всички сме едно ", защото без значение, че сме пристигнали поотделно – дружно сме.
Едно полуголо общество, което почита природата и черпи с отворени шепи от богатствата й.
Когато беше на три години тя към този момент знаеше какво се изхвърля в боклука и какво става за горене. От локума например взимаше картонената кутия и я слагаше до дървата за огнището, където държахме разпалките, а найлоновата опаковка хвърляше в боклука. Знаеше с какъв брой старания качваме чувалите с отпадък до паркинга, откъдето ги откарвахме към контейнерите. Знаеше и къде се намира компостът за органичните боклуци и с интерес е следила костенурката, която постоянно идваше да похапва там.
Дъщеря ми се научи да се храни по-бързо, тъй като другояче мухите ще й атакуван храната. Това беше урок, който в София в никакъв случай не успявах да преподам (не за мухите, а за това по какъв начин няма потребност обядът да се проточва почти до вечерята и да включва игра, катерене и отново игра). Научи се, че когато отиваме до магазина, ние питаме и останалите какво желаят, тъй като всекидневно си правехме сходни услуги. Научи, че ресурсите се разделят и споделят.
Научи, че чистата наслада от слънцето, вълните, златния пясък, лекия ветрец, шумоленето на листата, прелитащите птички и лунната пътека са нещо персонално и красиво, което няма отношение към материалните неща. Прие, че комари има и те хапят. Научи се да катери стръмни пътеки, да не се опасява от тъмното, само че все пак да си носи постоянно първенец, да пуска хвърчило и да рисува върху камъни.
Първия път, когато се спусна сама по един рид първо ме потърси с взор, само че след това реши, че може да се оправи и сама, тъй като по-големите деца към този момент бяха слезли. Сети се, че съм й казвала, че когато е мъчно, може да слиза и " по дупе " – направи го. На най-стръмното тя се обърна по стомах и въпреки всичко съумя! Бях неописуемо горда, тя – също.
На друга пътека я видях по какъв начин се хваща за стебла и корени, само че въпреки всичко стига до стремежи връх.
Детето ми се развиваше пред очите на всички ни по допустимо най-естествения метод. Идваше с нас за хума до скалата, мажеше се цялата с нея и беше чиста, боса и щастлива. Без разстройства стартира да приказва безусловно с всички – възрастни и деца. Общуването там беше толкоз скъпо, че в един миг я видях по какъв начин има своите си връзки с моите другари, а с децата бяха страхотна тайфа, в границите на която дребните се учеха от огромните, а огромните развиваха още повече възприятието си на отговорност, а и имаха една желязна аудитория, която ги обожаваше.
Там за първи път тя чу цигулка, гайда, диджериду. Яхна самоуверено едно джембе и стартира да свири своя самодивски химн. Използва разнообразни техники за изобразяване. Наблюдава огнено шоу, жонглиране, тренировки по карате. Яде преди малко уловени миди, приготвени на огъня със салвия, която набрахме от гората.
Видя няколко пъти змия и разбра, че този живот не е, с цел да се страхуваш.
Видя и диви свине. Още споделя по какъв начин една нощ не сме били подсигурили храната и прасетата са ни я изяли. После се научихме да качваме всичко по дърветата, със комплицирана система от дървени щайги и въжета, защото всеки запас е значим, изключително когато няма магазин, ресторант или бургери в близост.
Когато се връщахме в града, всякога беше мъчно да свикне да носи чорапи и обувки. Да бъде " в постройка ", да не седи по земята. Очакваше към момента всички хора да сме сплотени и загрижени един за различен.
Усмихваше се на непознатите и им споделяше " Здравей! ", тъй като по този начин вършим Там.
Веднъж даже сподели на един мъж, с който се разминавахме на пешеходна пътека: " Отиваме за мляко и самун ". Тогава ми се наложи да обясня, че в огромния град на никого не му пука къде отиваме и какво ще вършим, а и няма по какъв начин да донесем мляко и самун за всички.
Има и още...
Беше на две години, когато отхвърли да спи в палатката, тъй като искаше дивото ни къмпингуване да е още по-диво, напълно натурално – да спим под звездите. Така и направихме. Дадоха ни (защото по " тези " места хората си помагат) един огромен надуваем матрак и започнахме да спим навън, топло приютени в спалните си чували. Тогава тя непринудено сподели:
" Лека нощ, звездички! "
Това се трансформира в нашия вечерен обред – да пожелаваме лека нощ на Вселената. Сутрин ставахме, аз разравях жарта от снощния огън на плажа, тя ми помагаше да събера съчки и сварявах кафе за големите и яйца за всички деца. Някоя друга майка пък правеше макарони, трети им подаваше препечени филии със сирене и по този начин всички дружно започвахме деня си без напрежение и без детски плач.
Да, там имаше доста деца, само че те изненадващо (за външните лица е изненадващо, ние си знаехме) не правеха подиуми, не се сърдеха за маловажни неща, не мрънкаха да ги водим по магазини и атракциони, не се караха между тях и не си дърпаха играчките, тъй като на всички места витаеше чувството, че " всички сме едно ", защото без значение, че сме пристигнали поотделно – дружно сме.
Едно полуголо общество, което почита природата и черпи с отворени шепи от богатствата й.
Когато беше на три години тя към този момент знаеше какво се изхвърля в боклука и какво става за горене. От локума например взимаше картонената кутия и я слагаше до дървата за огнището, където държахме разпалките, а найлоновата опаковка хвърляше в боклука. Знаеше с какъв брой старания качваме чувалите с отпадък до паркинга, откъдето ги откарвахме към контейнерите. Знаеше и къде се намира компостът за органичните боклуци и с интерес е следила костенурката, която постоянно идваше да похапва там.
Дъщеря ми се научи да се храни по-бързо, тъй като другояче мухите ще й атакуван храната. Това беше урок, който в София в никакъв случай не успявах да преподам (не за мухите, а за това по какъв начин няма потребност обядът да се проточва почти до вечерята и да включва игра, катерене и отново игра). Научи се, че когато отиваме до магазина, ние питаме и останалите какво желаят, тъй като всекидневно си правехме сходни услуги. Научи, че ресурсите се разделят и споделят.
Научи, че чистата наслада от слънцето, вълните, златния пясък, лекия ветрец, шумоленето на листата, прелитащите птички и лунната пътека са нещо персонално и красиво, което няма отношение към материалните неща. Прие, че комари има и те хапят. Научи се да катери стръмни пътеки, да не се опасява от тъмното, само че все пак да си носи постоянно първенец, да пуска хвърчило и да рисува върху камъни.
Първия път, когато се спусна сама по един рид първо ме потърси с взор, само че след това реши, че може да се оправи и сама, тъй като по-големите деца към този момент бяха слезли. Сети се, че съм й казвала, че когато е мъчно, може да слиза и " по дупе " – направи го. На най-стръмното тя се обърна по стомах и въпреки всичко съумя! Бях неописуемо горда, тя – също.
На друга пътека я видях по какъв начин се хваща за стебла и корени, само че въпреки всичко стига до стремежи връх.
Детето ми се развиваше пред очите на всички ни по допустимо най-естествения метод. Идваше с нас за хума до скалата, мажеше се цялата с нея и беше чиста, боса и щастлива. Без разстройства стартира да приказва безусловно с всички – възрастни и деца. Общуването там беше толкоз скъпо, че в един миг я видях по какъв начин има своите си връзки с моите другари, а с децата бяха страхотна тайфа, в границите на която дребните се учеха от огромните, а огромните развиваха още повече възприятието си на отговорност, а и имаха една желязна аудитория, която ги обожаваше.
Там за първи път тя чу цигулка, гайда, диджериду. Яхна самоуверено едно джембе и стартира да свири своя самодивски химн. Използва разнообразни техники за изобразяване. Наблюдава огнено шоу, жонглиране, тренировки по карате. Яде преди малко уловени миди, приготвени на огъня със салвия, която набрахме от гората.
Видя няколко пъти змия и разбра, че този живот не е, с цел да се страхуваш.
Видя и диви свине. Още споделя по какъв начин една нощ не сме били подсигурили храната и прасетата са ни я изяли. После се научихме да качваме всичко по дърветата, със комплицирана система от дървени щайги и въжета, защото всеки запас е значим, изключително когато няма магазин, ресторант или бургери в близост.
Когато се връщахме в града, всякога беше мъчно да свикне да носи чорапи и обувки. Да бъде " в постройка ", да не седи по земята. Очакваше към момента всички хора да сме сплотени и загрижени един за различен.
Усмихваше се на непознатите и им споделяше " Здравей! ", тъй като по този начин вършим Там.
Веднъж даже сподели на един мъж, с който се разминавахме на пешеходна пътека: " Отиваме за мляко и самун ". Тогава ми се наложи да обясня, че в огромния град на никого не му пука къде отиваме и какво ще вършим, а и няма по какъв начин да донесем мляко и самун за всички.
Има и още...
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ